СКАЛАТА

Изкачих се на върха на хълма. Стигнах до любимата скала. За кой ли път идвах тук – далече от шума, далече от хората и гледах отгоре града. Отвисоко. Сякаш бях птица, долетяла до желания връх и кацнала в топлото гнездо. Какво безветрено спокойствие! Какво наслаждание на красотата – отгоре, отвисоко! Сякаш времето е спряло! Каква мистерия! Съприкосновението с красивото безвремие ми носеше мириса на любовта – незабравен мирис, поглъщащо натрапчив. Вдъхвах го поривисто учестено и си мислих: “Дали на тази земя някъде има мъж, роден само за мен, мъж, който ме очаква?!” Убедена бях, че го има. Този мъж, някъде сред другите, но предопределен за мен. Очакването на този някой бе жадуващо напрегнато. Пропуснатите залези бяха тъй много, колкото и изминалите години без него – желан и очакван. Вървях по ръба на НЕЩО, наречено Живот. Вървях бавно, унесена в мислите си, сред хаоса и безпорядъка, който ме задушаваше, а въздуха, който вдъхвах, тежеше в дробовете. Както тежаха мислите ми в съзнанието и сякаш киселина разяждаше мозъчните клетки. Само ТЯ – НАДЕЖДАТА – моята религия, ме държеше все по-далече от другата, обратната страна на живота. И все по-жива ставах след съприкосновението с красотата на върха на хълма, отвисоко от любимата скала.

Виждали ли сте полета на птиците?

Вижте го, защото ще видите красотата на волното летене в искрящата синева на небето. Ще видите свободата в безкрайното синьо – небето над нас. На тях не им липсва въздух, както на нас, - “пълзящите” и обсебващите, крещящи за власт и благополучие! Те волно летят и това е техният живот – красива свобода в полета, в летенето и в приземяването!